Проблеми свързани с отговорността на цедента

by | Договорно право

I. Същност на цесията. Уредбата и днес.

Цесията, която по своята същност представлява договор за прехвърляне на едно или няколко вземания е един от най-използваните инструменти в международната търговия. Макар и непознатo в древното римското право[1], това съглашение е било заместено от други институти, които обаче водели до идентичен резултат.De lege lata цесията е уредена в разпоредбите на чл.99-100 ЗЗД. Въпреки наглед малкият брой съдебни решения представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на чл.290 ГПК[2] проблемите свързани с договора за цесия в никакъв случай не могат да се определят като малко. В настоящото изследване, като за начало, ще спомена някои от тях. На въпросите свързани с отговорността на цедента ще се отдели специално внимание.

II. Проблемите в разпоредбите на чл.99-100 ЗЗД.

Уместно е да се направи конкретизация на изследването. В следващите редове вниманието ще бъде насочено към института на отговорността на цедента като кредитор, спрямо неговия длъжник.[3] Докато в горепосочените разпоредби уреждат отговорността на цедента към цесионера, един друг вид отговорност създава множество проблеми в практиката. Тази отговорност е в едно друго правоотношение при прехвърляне на вземането. По своята същност този институт може да се определи като също толкова важен за действителността на договора, колкото и отговорността на цедента към цесионера. Още при правопораждащите юридически факти се открива различие между двете понятия. Докато правоотношението между цедента и цесионера се заражда само след сключване на договор за цесия, отношението свързано с отговорността на първия към длъжника може да се породи единствено в конкретни хипотези. Страните в правоотношенията също са различни. Отговорността на кредитора(цедента) към длъжника възниква при наличието на сложен фактически състав. Последният включва:  прехвърляне на вземане, вреди и причинна връзка между прехвърлянето на вземане и вредите за длъжника. Разлика между отговорността към длъжника и тази към цесионера има по отношение на (без)възмездния характер на договорът за цесия. При отговорността по смисъла на чл.100 ал.1 ЗЗД се държи сметка дали цесията е възмездна или безвъзмездна.[4] Подобна зависимост между отговорността на цедента към длъжника и характера на договора за цесия не съществува. Независимо дали последният е възмезден или безвъзмезден, отговорността в правоотношението цедент(кредитор)-длъжник е една и съща.

III. Проблемът с частичните цесии. Материалноправно разрешение на проблема с отговорността.

Частичната цесия на парично /делимо/ вземане е позволена от закона сделка.[5] Подобни сделки при определени условия могат да отегчат положението на длъжника, а първоначалното му задължение да нарасне до безкрай. За по-лесно излагане на проблема, ще разгледам Решение №46 от 14.04.2015г. на РС-Добрич по гр. д. №369/2014г. Накратко кредиторът на електроразпределително дружество прехвърля своето вземане от 150 лв. чрез тридесет договора за цесия(половината от тях за вземане от 4лв., а другата половина за 6лв) които са сключени с 15 търговски дружества(по два договора с всяко дружество.) Последните от своя страна започват изпълнително производство и изваждат изпълнителен лист. В крайна сметка задължението се мултиплицира и достига до сумата от 6122,06 лв. при главница в размер на 150 лв. Подобни случай не са изолирани, а са често срещана практика.[6] В някои от тях кредиторите достигат отвъд границите на добросъвестността, а квалификацията на действията им, като злоупотреба с право не е достатъчно описателна. Не виждам никакъв проблем, освен главницата, да бъдат цедирани на малки вземания и съдебните разноски. Според Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения[7] за процесуално представителство за дела с подобен минимален имуществен интерес адвокатското възнаграждение е 300 лв. Освен относно спорното право, съдът се произнася и за отговорността за разноските (арг. от чл. 81 ГПК. Това е така поради факта че разноските са акцесорен спор свързан с основния и не може първият да бъде пререшаван в друг съдебен процес.[8] От това следва да се приеме, че решението формира сила на присъдено нещо и по отношение на разноските, т.е ищецът може да изкара изпълнителен лист за тях и отново да цедира вземането. В съдебната практика се допуска дори издаване на изпълнителен лист на цедента, след като е прехвърлил изцяло или отчасти вземането си.[9] Всичко, описано до тук може да покаже до какви размери може да стигне едно наглед минимално вземане. Неминуемо тук изниква един въпрос. Как един длъжник може да се противопостави на подобни действия? Вариантите са няколко. От материалноправна гледна точка може да иска обявяването на прехвърлителните договори за нищожни на осн. чл.26 ал.1 предл.3. ЗЗД. В правната теория съществува и мнение, което подкрепя такава система от договори за недействителна поради липса на кауза[10] с оглед чл.26 ал.2 предл.4.[11]  Ако кредиторът е търговско дружество, защитата може да бъде релевирана чрез разпоредбата на чл.289 ТЗ.[12] Ако попаднем в хипотеза, при която всички цесионери заведат едно общо изпълнително производство, вариантите за длъжника са няколко.[13] От една страна той може да обжалва постановлението за разноски по реда на чл.435 ГПК и да докаже, че не са изпълнени условията заложени в чл.78 ал.1 ГПК за присъждането на разноски. Другата възможност на длъжника е да иска намаляването на разноските с оглед чл.78 ал.5 ГПК. Всички тези варианти изглеждат една добра защита за ответната страна в изпълнителния процес с предмет подобен спор. По мое мнение, резрешението може да бъде много по-опростено. Така например, разпоредбата на чл.100 ЗЗД може да бъде допълнена с нов вид  отговорност, но не към цесионера, а към длъжника. Ако вследствие на прехвърлянето сумата, която длъжникът трябва да плати, се увеличи, то нека цедентът да отговаря за разликата. Подобно разрешение на проблема съществува и в момента, макар и по отношение на местоизпълнението уредено в чл.78 ЗЗД.[14]

С оглед казаното до тук, предлагам de lege ferenda в разпоредбата на чл.100 ЗЗД да бъде добавена нова алинея, която да има следния вид:

Чл.100 (3) Цедентът отговаря за всяко увеличение на разноските по изпълнението, ако длъжникът е добросъвестен.[15]

IV. Съобщението до длъжника, като задължение на цедента. Проблеми в практиката и тяхното материалноправно разрешение.

Съобщението до длъжника за извършеното прехвърляне на вземане и смяната на кредиторите влече след себе си важни правни последици засягащи широк кръг от правни субекти. До момента на получаване съобщението от длъжника, цесията създава едно релативно правно състояние. В този случай, вземането е прехвърлено само в отношението цедент-цесионер. По отношение на всички останали цедентът е титуляр на вземането. Изрично в разпоредбата на чл.99 ал.3 ЗЗД е казано, че цедентът е длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето. Още с ТР № 142-7 от 11.11.1954г., ВС, ОСГК се възприема, че действително е съобщението, което е направено единствено от цедента. Подобно становище се застъпва и до днес в задължителната съдебна практика, постановена по чл.290 ГПК.[16] По мое мнение, това положение следва да се преосмисли на база следващите аргументи. В сега действащата уредба, не се държи сметка за интересите на цесионера. Последният няма почти никаква сигурност за това кога ще бъде съобщено на длъжника за прехвърляне вземането. Едно евентуално забавяне може да доведе до съществена промяна в естеството на самото вземане. Правата на цесионерът са в едно висящо състояние, което създава огромна несигурност, докато опасностите са безброй. Така например, ако цедентът прехвърли няколко пъти едно и също вземането, то съобщението, за кое да е прехвърляне, пристигнало първо при длъжника ще възпроизведе действие и ще обезсили останалите. Не са малко случаите в които именно подобно недобросъвестно отношение от страна на цедента води до спорове между няколко цесионера. Друга опасност са правата на кредиторите на цедента. Ако последните наложат запор върху имуществото на цедента преди достигане съобщението, то правата на цесионера са непротивопоставими. Забавянето на съобщението може да доведе до правопораждащи юридически факти, които да доведат до нови възражения от страна на самия длъжник. Всички възражения, които са се породили в периода между сключения договор за цесия и момента на съобщаването[17], могат да бъдат насочени срещу цесионера. Вярно е, че длъжника следва да има по-широка защита при подобно прехвърляне[18], но това не трябва да е за сметка интересите и правата на цесионера. Застъпвам становището, че и цесионерът следва да има право да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне. Това съобщение трябва да има същата сила, каквато има и уведомлението, извършено от цедента. На това мнение, обаче могат да бъдат противопоставени няколко контрааргумента. На първо място, може да се посочи често срещаната практика цедентът да упълномощи цесионера да извърши уведомлението сам. На следващо място, не може да бъде подмината и несигурността на длъжника, дали наистина неговия дълг е прехвърлен на лицето, което се легитимира пред него като цесионер.[19] По отношение на първия контрааргумент, може да бъде изтъкнато, че дори и при наличието на тази възможност, все още са налице горепосочените проблеми при евентуално забавяне на уведомлението до длъжника. По никакъв начин няма да навреди една бъдеща изрична уредба на предложението в закона. На втория контрааргумент може да бъде противопоставена следната теза. По силата на чл.99 ал.3 цедентът е длъжен да предаде всички документи[20], които установяват вземането. Няма ли да бъде достатъчна гаранция за длъжника, че има прехвърляне на неговия дълг, ако цесионерът се легитимира като кредитор с подобно доказателство? Дори в случай, че плати на лицето което се представя за цесионер, длъжникът с оглед чл.77 ал.1 ЗЗД може да поиска издаване на разписка. По този начин, последният ще се защити и в хипотеза при която стария кредитор предяви осъдителен иск или иск за реално изпълнение.

Като краен извод застъпвам становището, че уведомлението направено от страна на цесионера следва да има идентични правни последици като това от цедента. За уведомлението направено от цесионера не е нужно последният да бъде изрично упълномощен от стария кредитор на вземането. Считам, че подобно мнение осигурява защита интересите на цесионера и ще намали до голяма степен, проблемите свързани със спорове между няколко цесионера по едно вземане.

V. Исторически и сравнителноправен анализ на съобщението до длъжника.

В ЗЗД(отм) изрично е било уредено, че е правноирелевантно кой ще направи уведомлението. В разпоредбата на чл.318 ЗЗД(отм) се казва, че длъжникът се освобождава, ако е заплатил дълга на прехвърляча преди този последния или приемателят да му е съобщил прехвърлянето.  В старата доктрина също няма спор по този въпрос.[21] Неясно е защо законодателят е възприел различен подход в сега действащата уредба.

Известно е че сега действащия ЗЗД е почти идентичен със ЗЗД(отм). Последният е реципиран от Италианския граждански кодекс, който от своя страна е създаден на основата на Френския граждански кодекс. Ако фокусът бъде насочен към ФГК, то последния изрично урежда възможността цесионерът да уведоми длъжника за настъпилото прехвърляне на вземане. В този смисъл може да се посочи art.1690 където се казва, че правоприемника(т.е цесионера) също може да уведоми длъжника, като му представи удостоверителен акт. В следващия art.1691 се допълва, че ако преди прехвърлителят( т.е цедентът) или правоприемника уведомят длъжника, последния заплати дълга си на първия, длъжникът се освобождава от задължението си. В Италианския граждански кодекс се мълчи по въпроса от кого трябва да дойде съобщението. Ако бъде разгледана уредбата на съобщаването в ГГЗ с оглед §409 ал.1 също се открива, че съобщаването от цесионера е напълно валидно. В посочената разпоредба се казва, че на уведомление за прехвърляне се приравнява случаят, когато кредиторът е издал документ за прехвърлянето на името на цесионера и последния уведоми длъжника, чрез същият този документ. В Унгарския ГК също е изрично уредено, че уведомлението от цесионера има същата сила като това от прехвърлителя. Според разпоредбата на чл.328 ал.4 в случай на уведомление от страна на цесионера, длъжникът има право да изиска удостоверяване на прехвърлянето.

По силата на чл.11:103, ал.1 PECL по правило длъжникът трябва да изпълни на новия кредитор единствено и само ако е получил писмено известие от предишния или от новия кредитор, което по съответстващ начин определя прехвърленото вземане и изисква от длъжника да изпълни на новия кредитор. В Конвенцията за прехвърляне на вземания също е установено, че уведомлението може да бъде извършено както от цедента, така и от цесионера. В друга частна кодификация, а именно Принципите за международни търговски договори на UNIDROIT уредбата е почти идентична. В чл.9.1.12 е заложено, че ако уведомлението за прехвърлянето е дадено от цесионера, длъжникът може да поиска от него да предоставят в разумен срок достатъчно доказателство, че прехвърлянето е направено.

VI. Приложима ли е хипотезата на чл.75 ал.2 ЗЗД

Тук следва за момент да бъде обърнато внимание към интересите на длъжника. Няма съмнение, че възможността на цесионера за уведомление към длъжника, може да доведе до проблеми. Последните могат да се изразят в масова практика, неизвестни на длъжника субекти да започнат да изпращат уведомления към него. Подобно нещо би било недопустимо и ще доведе до много измами. Тъй като получаването на уведомлението за възлагане има важни последици с тази разпоредба се  възнамерява да  бъде защитен длъжникът срещу риска от получаване на предизвестие от един фалшив “правоприемник”, като се изисква достатъчно доказателство, че назначението действително е било направено. Докато не  е осигурено достатъчно доказателство, длъжникът може да откаже плащане по отношение на твърдението от правоприемника. Ако е предоставено достатъчно доказателство, уведомлението влиза в сила от датата, на която е било предоставено. Считам, че това е един от най-важните аргументи в полза на твърдението, че няма никаква опасност за длъжника, при допускане уведомлението от длъжника. От факта, че съобщението играе толкова важна роля е явен опитът да се осигури максимална защита на длъжника. По мое мнение, преосмисляне възможността само цедентът да уведомява длъжника, не води по никакъв начин до застрашаване интересите на последния. Считам, че в този случай ще се достигне до въздигане и уравновесяване на правата, възможностите и защита интересите както на цесионера, така и на длъжника. Не може да не бъде отбелязано и наличието на още един вид превенция за длъжника. Ако въпреки всички представени документи, цесионерът все пак не е истинският титуляр на вземането, длъжника няма да бъде ощетен. Последният може да използва в своя защита института „изпълнение на путивен кредитор.[22] Фактическият състав на чл.75 ал.2 ЗЗД е изграден от два[23] основни елемента,[24] а именно добросъвестност на длъжника и  изпълнението[25] да бъде към лице, което „въз основа на недвусмислени обстоятелства[26] се явява овластено да получи плащането си“. В тази хипотеза, ако длъжникът успее да докаже обективния елемент, то той ще бъде освободен от задължението си. Интересите на цедента също са защитени в подобна хипотеза. Последният може да насочи регресните права срещу путативния кредитор и да иска на основание чл.59 ал.1 ЗЗД. връщане на полученото.

Въз основа на сравнителноправния анализ и изразеното мнение по разпоредбите в българското законодателство следва да се направят няколко извода:

На първо място следва да се посочи нуждата от изоставяне становището, че единствено съобщението от страна на цедента има силата на уведомление по смисъла на чл.99 ал.4 ЗЗД. Видно е, че в много европейски законодателства подобно условие от кого да дойде съобщението не съществува. Освен това в частни кодификации също е възприета теза, допускаща уведомлението от цесионера.

На второ място от сравнителноправния преглед се доказа, че подобна промяна няма да доведе до т.нар „измамливи уведомления от фиктивни кредитори.“

На трето място няма съмнение, че в тази промяна се държи сметка най-вече за правата и интересите на цесионера. Въпреки че в много случай за цедента е нормално да изпрати уведомление на длъжника за прехвърлянето (например при факторинг). В същото време, следва да се вземе предвид факта, че в други хипотези това е важно за цесионера. Той трябва да бъде в състояние да уведоми и да поиска плащане, независимо от  волята на  праводателя си.

Като краен извод de lege ferenda, правя предложението чл.99 да придобие следния вид:

Чл.99. (1) Кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.

(2)Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.

(3) Съобщението от новия кредитор е валидно при представяне на доказателства. До представянето им, длъжникът може да откаже изпълнение.

(4) Предишният кредитор е длъжен да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането и всички сведения, които могат да му бъдат от полза. При искане от цесионера, цедентът е да му издаде документ  потвърждващ цесията.

(5) Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния.

VII. Заключение.

В изложението до тук беше на анализ беше подложена както отговорността на цедента, така и действието на уведомлението от страна на цесионера. Въз основа на изложените тези бяха направени конкретни предложения за усъвършенстване на законодателната уредба. Последното е необходимо и в други проблемни насоки, които бяха само загатнати в началото на настоящото изложение. Считам, че предложенията ще доближат уредбата на цесията до достиженията на съвременната правна конюнктура. Предвид все по-голямото разрастване на търговията, институтът на цесията следва да бъде пример за съвършена законодателна уредба. Какъв ярък контраст със определянето му „за феномен, ненадминат по безсмисленост“, даден от Йеринг.