Приложим ли е институтът на погасителната давност в наследственото право?

by | Наследствено право

I. Цел и обект на изследването

Давността – институт, който засяга всички основни правни отрасли и в същото време тема подложена на безкрайно обсъждане. Въпреки огромния брой научни трудове дискусиите продължават. В настоящото изложение ще се опитам да очертая някои от основните права, които поради една или друга причина не са засегнати от давността. Внимание ще бъде обърнато и на правата, които биват засегнати от преклузивните срокове. На анализ ще бъдат подложени и спорните въпроси относно това дали определено право се погасява или преклудира. Предвид огромния обем от права, които могат да бъдат включени, статията не претендира за окончателност, още по-малко за изчерпателност. Отправна точка на изследването ще бъдат най-използваните права, с което се стремя да увелича практическата му приложимост. Приложението на ЗН при сегашната му редакция, както и липсата на наблюдения по отношение на сроковете са главните инициатори за избора на настоящия проблем.

II. Понятие за давност. Отграничение от преклузивните срокове

Времето има съществено значение в правния мир. Именно чрез времето може да бъде обяснено понятието за давността. Проф. Василев определя давността като бездействие на носителя на едно гражданско право да го упражни или да поиска принудителното му изпълнение през определен от закона срок, което води до погасяване на това негово право. Тази дефиниция е неточна и следва да се прецизира. В нея не се държи сметка за сложните юридически факти, като например прихващането. В хипотеза, при която носителят на едно право – например кредитор по едно вземане е длъжник по друго. Длъжникът на бездействащия кредитор може да упражни своето потестативно право да прихване до размера на по-малкото. В този случай дори кредиторът да опита събиране на вземането си, ако длъжникът направи възражение за прихващане, правото на първия отново ще се погаси. Проф. Павлова аргументира становището, че погасителната давност е период от време, определен от закона, през който субективното право не е прекратено по някой от предвидените за това начини. От така изложеното определение не става ясно какво точно се случва след като изтече т.нар. „период от време“.  Най-точно давността може да се определи като определен непрекъснат период от време, през който кредиторът се е дезинтересирал от вземането си. След изтичането на този срок правото му да го упражни посредством държавна принуда се погасява.

В настоящото изследване ще се обърне внимание и на един близък до давността институт, а именно преклузията. По своята същност тези срокове се отличават по отношение на началния момент, продължителност, тяхното прекъсване и спиране. Наследствените правоотношения могат да създадат голяма несигурност в гражданския оборот. Неминуемо тук изниква един въпрос. Кои са правата в ЗН, които биват засегнати от давността и дали е уместно по отношение на тях да текат именно давностни срокове, а не преклузивни?

III. Приемане и отказ от наследство 

1. (Без)срочното право да приемеш и да се „откажеш“ от наследство

В правната теория са известни две основни системи, чрез които се извършва правоприемството от наследодател към наследник. Първата е действала по време на ЗН (отм). По своята същност тя може да се определи като „автоматично наследяване“ т.е не е нужно наследникът да направи волеизявление за приемане на наследството. Той става законен собственик на съответната си част от имуществото на наследодателя, когато последният почине. Интересен е фактът, че подобна изрична разпоредба е липсвала в ЗН действащ до 1949г. Горният извод се прави единствено от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 185 ЗН (отм.) и чл. 205 ЗН (отм.)Тази система е изоставена още по времето на действие на ЗН(отм). С оглед на  чл. 48 ЗН няма съмнение, че придобиването на наследство става само и единствено след приемане. По този начин чрез изявление или конклудентни действия наследникът упражнява своето субективно право и придобива имуществото на наследодателят си. Преди отмяната на чл.50 ЗН правото да приемеш наследство е било ограничено от 5 годишен срок. Начален момент е бил откриването на наследството. Във връзка с посочената разпоредба обаче възникнали много спорове. Такъв, например, бил относно вида на срока, а именно давностен или преклузивен. След Тълкувателно решение  № 18 от 1.III.1974 г. по гр. д. № 108/74 г., ОСГК проблемите с правоприлагането продължили. Интересен е въпросът дали 5 годишния срок е течал едновременно за всички наследници? Спорни изводи са направени в най-новото становище, възприето от наследственоправната теория. Според нея се достига до тезата, че началният момент на срока не започва за всички наследници от откриване на наследството.Подобно мнение, според мен, не следва да бъде прието с оглед следните аргументи. В старата практика и теория е застъпена тезата, че срокът тече едновременно за всички. За да се защитят интересите на наследниците от следващите редове е било необходимо те да направят изявление дали приемат или се отказват правото на наследство. Подобно приемане обаче би било поставено под условие. Тук е налице колизия между чл.50 ЗН и чл.54 ЗН. В последната изрично не се допуска приемане под условие. Има изразено мнение, че условието не се поставя от евентуалния наследник (волеизявителя), a е в зависимост от повикания наследник. След възстановяването на собствеността и добавянето на 4-ти ред наследници, се създаде опасност делата за едно наследство да продължат десетилетия наред. В днешните социално-икономически условия това създава доста проблеми. Наследственото правоприемство е неизменна част от живота на всеки един от нас. Подобна, неподвластна на времето, възможност за приемането на едно наследство, създава огромна несигурност в гражданския оборот. По този начин се достига до едно висящо положение, при което един наследник може да не приеме наследството с години. Това би лишило наследници от следващите редове въобще да имат възможността да приемат наследството. На пръв поглед сериозен контрааргумент  на това становище е разпоредбата на чл.51 ЗН. По мое мнение, последната не успява да разреши всички проблеми с подобни вакантни наследства. Процедурата за призоваване на наследниците е прекалено сложна и трудна за прилагане. При нея е необходимо ищецът да посочи името и адреса на наследникa, от когото се иска да даде еднозначен отговор дали приема или се отказва от наследството. Освен това определянето на срок за приемане на наследството се развива в самостоятелно охранително производство пред районния съд. Законът предвижда лицето, което има право да наследява, да се призове, което предпоставя неговото редовно уведомяване. Приемането и отказът от правото на наследство, като едностранно и неотменимо волеизявление, следва да бъдат направени лично, те зависят от личната преценка на лицето т.е не може да бъде назначен и особен представител по смисъла на чл.47 ГПК. Действително, съгласно чл. 540 ГПК в охранителното производство се прилагат съответно и правилата на исковото производство. Това приложение не следва да се тълкува разширително и да се пренебрегват особеностите и спецификата на наследственото право. В производството по чл. 51 ЗН се изключва приложението на предвидените в ГПК фикции по чл.40 и чл. 41 ГПК, както и призоваване чрез залепване на уведомление или чрез “Държавен вестник”, които предполагат назначаване на особен представител. Особеният представител не би могъл да изрази воля, в смисъл дали призованият към наследяване приема или се отказва от правото да бъде наследник, което зависи изцяло от личната преценка на призования наследник и се отразява в неговата имуществена сфера. Всичко това доказва колко непосилна задача за обикновените граждани е подобно охранително производство. Поради това считам, че е необходимо законодателят да преосмисли липсата на срок относно приемането и отказа от правото да си наследник. Рационално решение е възприемане на срок, в който всеки призован към наследяване да изрази волята си, а именно приема или се отказва от правото си на наследник. Според мен, 5 годишният давностен срок, действал до 1992 г. е прекалено дълго време и при евентуалното законодателно установяване на срок за приемане, последният следва да бъде 1 година и изрично определен като преклузивен.

2. Проблеми, свързани с понятието „отказ от наследство“

Според мен терминът „отказ от наследство“ е напълно погрешен с оглед настоящата система за наследяване. Това е така поради факта, че е възприет още от отмененият ЗН, когато придобиването на наследство е ставало автоматично. De lege lata призован наследник, който се е отрекъл от наследството, не е придобил никакви права, включени в наследството, за да се говори за отказ от наследство. Присъединявам се към становището, че терминът, който най-точно описва тази хипотеза, е отказ от правото на наследяване. Други автори възприемат, че отказът от наследство не представлява отказ от право. Новата доктрина възприема тезата, че това е упражняване на правото на наследяване. Един от посочените аргументи е разпоредбата на чл.76 от Закона за настойничеството(отм).Не може да не бъде взет под внимание фактът, че тази разпоредба е била отменена преди влизане на сега действащия ЗН. Поради това не мисля, че трябва да се приеме като аргумент в ползва на понятието „отказ от наследство”. Въпросът е важен от практическа гледна точка по отношение допустимостта на отказ от ненавършило пълнолетие дете.

3. Сравнителноправен преглед

Ако за момент вниманието бъде насочено към наследственоправната уредба на други държави, ясно се откроява фактът, че във огромна част от тях е възприет срок, в който правото да се приеме наследството следва да се упражни. В противен случай то се губи окончателно. Така например в ГК на Руската Федерация подобно на нашето законодателство е възприело системата на наследяване чрез приемане. Там обаче има точно определен срок, в който едно наследство може да бъде прието. Така в чл.1154 ГК на РФ е заложен 6 месечен срок за приемане. Моментът от който започва да тече срокът, е откриване на наследството. С оглед ал.2 на чл.1155 ГК на РФ, а именно, че съдът може да възстанови правата и да признае наследникът за приел наследството, следва да се подкрепи становището, че срокът е преклузивен, т.е води до прекратяване на самата възможност за приемане. Уреден е също така срок и за наследниците от втори и трети ред при евентуален отказ или липса на волеизявление от страна на наследниците от първи ред. Този срок е дори още по кратък и е в рамките на едва три месеца. Последния започва от момента в който срокът по ал.1 на чл. 1154 ГК на РФ е изтекъл.

В Монголския граждански кодекс също се откроява срок за приемане. В разпоредбата на чл.528 e възприет малко по различен подход. В ал.1 се създава една презумция, че наследниците, които са живели с наследодателя, са приели наследството. Тази презумпция влиза в сила, ако в срок до 3 месеца от датата на откриване на наследството, въпросните наследници не направят волеизявление за отказ, респ. за приемане на наследството. Що се отнася до останалите наследници те имат право да направят волеизявление за приемане или отказ в едногодишен срок. Ако не го упражнят в този период, приема се, че са го отказали (вж. чл.528 ал.3 ГК на Монголия). Тук отново, както в ГК на РФ, има възможност за удължаване на срока, ако поради определи обстоятелства наследник е бил възпрепятстван да направи волеизявление. Новият срок се определя от съда.

Ако бъде разгледано положението при автоматичната система на придобиване няма как да не бъде обърнато внимание на Естония. Особеното внимание се отнася до факта, че Естонският закон за наследството е един от най-новите в Европа. Той е в сила от 1 януари 2009г. и направи рязка промяна, преминавайки от системата на приемане на наследство към „автоматичното“ придобиване. В тази връзка следва да се направи уточнението, че по смисъла на тази система, ако призованите наследници не направят отказ в определен срок, те придобиват наследството „автоматично“. Срокът в който наследникът може да се откаже е 3 месеца (арг. от §119 Естонския ЗН). Ако той не го направи, съществува необорима презумпция, че е приел наследството (арг. от §118 Естонския ЗН).

Не може да бъде подминат и Италианският ГК. В него също е установен срок за приемане на наследството. Това е изрично заложено в разпоредбата на art.480, а именно, че правото да се приеме, респективно да се откаже едно наследство може да бъде упражнено в срок от 10 години от деня на смъртта на наследодателя. В случай на съдебно установяване на произход (определяне на статут на дъщеря или син) 10-годишният срок започва да тече при влизането в сила на решението (àrt.480.2).Няма съмнение, че срокът е доста дълъг. Именно поради това са възприети и два начина за неговото скъсяване. Единият от тях е уреден в art.481, който е идентичен с разпоредбата на чл.51 ЗН. Другият е непознат за българската теория и практика. Той се отнася до възможността на самия наследодател в завещанието да определи по-кратък срок за приемане на наследството.

Не бяха открити държави в които, при системата за придобиване на наследство чрез приемането му, да няма определен срок.

Интерес представлява и разпоредбата на чл.1015. §2 от Полския граждански кодекс. В последната е заложена хипотезата на призован наследник, по отношение на когото са налице основания за пълно запрещение или е юридическо лице. В разпоредбата е посочено, че липсата на волеизявление в 6 месечния срок по смисъла на чл.1015 §1 се счита като приел наследството, но отговорността е ограничена, все едно е приел по опис. Правилото е „автоматично“ приемане, но с ограничена отговорност. Подобно предложение съществува и в нашата доктрина. Неговото същестуване и усъвършенстване излиза от обекта на изследването ми и поради тази причина няма да бъде обсъждано надолу в изложението.

Въз основа на казаното до тук предлагам de lege ferenda чл.50 ЗН да бъде въведена отново в следния вид:

Чл. 50. (1) Правото да се приеме наследството се прекратява при неупражняване в срок от 1 година след откриване на наследството. След изтичане на срока се счита, че наследникът се е отказал от това свое право.

(2) Срокът може да бъде удължен или правото да бъде възстановено от съда по молба на наследника в случай, че последният е нямало как да знае за откриването на наследството или по други основателни причини.

(3) Когато наследници от следващия ред са призовани към наследство, те са длъжни да заявят в 6 месечен срок  от момента на изтичане на срока по ал.1, дали приемат или се отказват от това право.

(4) По отношение на отсъстващите наследници срокът по ал.1 започва да тече от момента на узнаването.

 

IV. Погасява ли се по давност правото на възстановяване на запазената част от наследството?

Като вече беше споменато сегашната уредба на ЗН създава сериозни проблеми, свързани с правоприлагането. Една от най-критикуваните части е именно Възстановяване на запазена част (от чл.30 до чл.37 ЗН). Ползите от едно продължително прилагане на едни и същи правила на материалния закон, не винаги  са налице. Такъв е случаят и с въпросната уредба. Нерядко тенденциите за разрешаването на въпросите относно запазената част търпят изменение, което се отразява и върху практиката. Правото да се иска възстановяване на запазената част е от категорията на т.нар. преобразуващи (потестативни) субективни права и може да се упражни само по съдебен ред.  Правото за възстановяване на запазената част може да се упражни и чрез възражение. Въпреки мълчанието на закона по въпроса, в теорията няма съмнение, че правото за възстановяване на запазената част се погасява по давност. Съдебната практика на свой ред също е дала идентично становище, което изглежда още по-неколебимо: Погасителната давност се прилага и при преобразуващи права. Според ППВС №7 от 1973г. искът за намаляване на завещания и на дарения за възстановяване на запазената част се погасява с общата петгодишна давност, която за даренията започва да тече от откриване на наследството, а за завещанията – от момента, когато заветникът упражни своите права по завещанието. По мое мнение, това твърдение е невярно и следва да се преосмисли. В доктрината има застъпено становище, че институтът на погасителната давност е неприложим към потестативните права като правна конструкция. Приложимо ли е то към конкретния случай? Няма ли да доведе до положителни промени в правоприлагането и законовата уредба, една промяна в полза на мнението за преклузивен характер на срока? Считам, че тук друг отговор, освен положителния, не би бил мислим. Аргументите ми в полза на становището, че по отношение на правото на иск за възстановяване запазената част от наследството трябва да тече преклузивен срок вместо давностен, са няколко.

На първо място, по този начин се влияе негативно на сигурността около наследствената маса и дяловете й. Защо е необходим толкова дълъг период от време за наследниците по закон да се възползват от правото си? Подобна несигурност в едни толкова заплетени правоотношения като наследствените за такъв период, създава изключително много проблеми. Такива биха могли да бъдат свързани не само със желанието на необходимите наследници да се възползват от правото си на иск, а и с това на техните кредитори. От правата на първите се възползват и техните кредитори чрез помощта на косвения иск (чл.134 ЗЗД). Едно от условията за подобна възможност е необходимият наследник да е приел наследството, а кредиторите му да не могат да се удовлетворят от наличното му имущество. По този начин, дори и наследниците с накърнена запазена част да не възразят и да не поискат намаляне на завещателните разпореждания или даренията, това право може да се упражни от кредиторите им. Така имуществото на пасивно легитимираните страни по иска за намаление, отново е несигурно и във всеки един момент те могат да го загубят. В друга хипотеза, при която частта на наследник по закон е била прехвърлена чрез договор за продажба на наследство на трето лице, проблемите се задълбочават още повече. Това е така, защото, освен ако изрично не е уговорено, правото на иск по чл.30 ЗН не преминава в патримониума на купувача на наследство. Това обаче по никакъв начин не прегражда пътя на едно евентуално прехвърляне чрез допълнителен договор.

На второ място, следва да бъде даден отговор на въпроса: как един необходим наследник може да си върне дяла, с който е накърнена запазената му част, след като правото му на иск по чл.30 ЗН е погасено по давност? Отговорът е, че не може. В доктрината преобладава становището, че след погасяване на едно право, вземането се превръща в естествено[44] и зависи само от добросъвестността на длъжника (респ. в случая на облагодетелстваното лице получило завещанието или дарението). Това е абсолютно вярно становище, но е погрешен изводът, че правото остава налично, макар и в един несъвършен вид. Това което остава от „правото на вземане“ след възражението за давност, не може да бъде наречено „субективно право“.

Предвид факта, че правото на иск по чл. 30 ЗН е потестативно, а последните се упражняват чрез собствено поведение и не изискват чуждо съдействие[46] се достига до една вътрешно противоречива теза. От една страна потестативното право остава, а от друга е необходимо чуждо съдействие за упражняването му. Защо след бездействието и неупражняване на правото по чл.30 ЗН от страна на наследника със запазена част, последният да бъде защитен, макар и ограничено? Не следва ли това му бездействие до изтичане на погасителната давност, да бъде санкционирано с прекратяване на всякаква възможност (дори и доброволна) да получи дял за допълване на запазената му част. Към момента на откриване на наследството, облагодетелстваните от завещания и дарения няма как да знаят, че с това, което придобиват като имущество, всъщност накърняват запазената част на  наследник по закон. Защо да бъдат санкционирани и принудени да връщат придобитото, след като самият наследник не си търси правата в толкова дълъг срок?

В тази връзка застъпвам становището, че по отношение правото на иск за намаляне завещанията и даренията, респ. преминаването им в патримониума на наследника със запазена част, следва да тече преклузивен срок с продължителност 3 години.

Предвид разликите между преклузивния и давностния срок следва да се вземе становище по един въпрос. Давностния характер, за разлика от преклузивния, позволява да се прилагат чл. 115 и чл. 116 ЗЗД. В конкретната хипотеза по мое мнение следва приложими да бъдат единствено чл.115 ал.1,  б. „е“ ЗЗД и условията на ал.2 от същата разпоредба.

IV. Правото на кредитора да иска унищожението на отказа в своя полза. Давностен или преклузивен е срокът в хипотезата на чл.56 ЗН? 

Като за начало следва да бъде отправена една критика към използвания термин – „унищожението“ – в разпоредбата на чл.56 ЗН. Така формулирана, последната създава излюзията, че унищожаването на отказа по реда на чл.27 и сл. ЗЗД и въпросната хипотеза фактически се припокриват. Аргументи в тази погрешна насока се откриват и в съдебната практика. С Решение №3199 от 18.06.2014 г. по гр. д. №659/2014г. на Районен съд- Варна е възприето становище, че „чл.56 ЗН урежда само хипотези на унищожаемост, а не и на нищожност на отказа“. Макар и някои от последиците от уважаването на двата иска да се идентични, между тях се разкриват множество разграничения, което прегражда възможността за тяхното отъждествяване. Като пример може да бъде посочено най-същественото, а именно неприложимостта на грешката като основание за унищожаемост на отказа от правото на наследство, като аргумент от чл.54 ал.2 ЗН.

В тази връзка de lege ferenda би могло да се помисли за замяна на термина „унищожаемост“ с термина „отмяна“.

В разпоредбата на чл.56 ал.2 ЗН е посочен срок за упражняване на правото за отмяна на отказа. Така формулирана разпоредбата води до проблеми в квалификацията на срока. Последното е видно от сериозния брой съдебни решения, противоречащи си едно на друго. Част от съдебната практика възприема едногодишния срок като преклузивен. Така в Определение № 324 от 22.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 655/2016 г., III г. о., ГК се казва, че сроковете по чл. 56, ал. 2 ЗН са преклузивни, текат от различен момент и завеждането на иска след изтичането на който и да е от двата срока води до недопустимост на иска и на постановеното по него решение.В Определение № 205 от 16.04.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 119/2009 г., IV г. о., ГК,   се споделя становището на въззивната инстанция, че иска по чл. 56, ал. 2 ЗН е предявен след изтичане на преклузивния едногодишен срок от узнаване на отказа от наследство.

Становище, че характерът на сроковете е давностен е възприето в Решение №1140 от 22.06.2009г. на ОС- Пловдив по в. гр. д. №525/2009 г., където се казва че, се касае за давностен, а не за преклузивен срок.

Наследственоправната доктрина приема за правилно първото становище. Присъединявам се към това мнение, като може да се добавят следните аргументи. Както вече беше казано, във връзка с потестативно право, в доктрината е застъпено становището, че по отношение на него тече преклузивен срок. Напълно споделям това мнение във връзка с конкретната хипотеза. Ако за момент бъдат оставени настрани, както този аргумент, така и мненията, обективизирани в съдебната практика, следва вниманието да бъде насочена на друга плоскост. Отново ще разгледам въпроса за естествените задължения, този път през призмата нa чл.56 ЗН. По-горе вече беше прието становището, че след като едно задължение се погаси по давност, то се превръща в естествено т.е в такова, зависещо единствено от доброволното изпълнение на длъжника. Ако вниманието бъде насочено именно срещу това доброволно изпълнение в хипотезата на чл.56 ЗН от страна на длъжника, ще се достигне до доста интересна хипотеза. Имаме кредитор A и отказал се от право на наследство длъжник (B). След като правото на иск на A се погаси по давност, то отмяната на отказа ще зависи само от B. Как обаче след като веднъж се е отказал от правото си на наследството, длъжникът отменя отказа си и приема наследството? Подобна разпоредба, която да позволява това, не съществува в ЗН. Старата практика също отрича подобна възможност. Това изявление за отказ, направено след приемане, се квалифицира като нищожно поради невъзможен предмет на основание чл.26 ал.2 ЗЗД.

Щом като правните последици на отказа не могат да бъдат заличени с обратна сила(освен ако няма някакъв порок във волята)следва, че единственото съдържание на естественото задължение, а именно отмяната на отказа, се е прекратило т.е, не съществува. Казаното дотук води до извода, че няма как сроковете по чл.56 ал.2 ЗН да бъдат давностни. Давността води до едно изпразнено от съдържание задължение, което няма как да бъде изпълнено дори доброволно от длъжника.

Именно заради това приемам за правилно становището, че двата срока са преклузивни, който водят до прекратяване на правото за отмяна на отказа от наследство от кредиторите на наследника.

 V. Заключение

След направения обзор на някои от най-коментираните институти от наследственото право е видно, че така установените срокове или липсата на такива, създава безкрайно много трудности. Трудности, които застрашават гражданския оборот. Трудности от които никой не може да избяга. Именно поради това следва законодателят да преосмисли продължителността и вида на някои от тях. Видно е, че наследственоправната уредба със своята абстрактност поражда множество дискусии, които неимоверно много затрудняват правоприлагането. В тази връзка се надявам изложението да играе ролята на катализатор и да доведе до скъсяване на сроковете и изричната им уредба като преклузивни